Българските Роми и Холокоста

По време на Втората световна война България е съюзник на нацистка Германия, заедно с някои други страни като Румъния, Чехословакия, Италия и др.  Всички тези страните следват политиката на Германия спрямо евреите и ромите и също ги преследват. Румъния депортира ромите в Транзнистрия и повечето от тях умират там. В Чешката република е имало огромен концентрационен лагер за роми в гр. Лети, може би вторият по големина концентрационен лагер за роми в Европа, след „Циганския лагер“ в Аушвиц.

България е изключение. Българското правителство не депортира ромите и евреите в концентрационни лагери. Българите се чувстват много горди от факта, че са “спасили” ромите и евреите по време на Втората световна война, но дали това е вярно? Има факти, за които българското правителство и българските историци предпочитат да не говорят и да не изследват, а властите не приемат и никога не са се извинили официално за стореното.

Един от тези факти е, че българското правителство наистина е депортирало евреи в концлагерите. По време на Втората световна война България окупира територии в Гърция и Югославия и под българска военна окупация 11 343 евреи са изпратени в концентрационния лагер в Треблинка, в Полша, от тези окупирани територии и са убити там.

Ситуацията с ромите в България също не е напълно изяснена. Не е имало депортиране на роми в Аушвиц или Треблинка, но е имало опити това да се организира. В разговори с български историци и експерти по темата за ромите, те не приемат, че е имало такива операции, инициирани от правителството, и твърдят, че в българските архиви няма документи за това. Сред ромите обаче съществува “устна история” и роми, които са били деца и младежи по онова време, си спомнят за тези операции.

Когато бях тийнейджър, чух такъв разказ в подробности от баба ми и дядо ми и от една от лелите ми (сестра на баща ми). Тя е била на 14 години по време на войната, когато това се е случило. Леля ми почина преди няколко години на 87-годишна възраст. Леля разказваше за опитите на българското правителство и армия за депортиране и масово избиване на ромите от нашия роден град.  В края на 1943 г. или началото на 1944 г. (спомнят си, че е било зима и е имало много сняг) баба ми и дядо ми с всички деца в семейството, са изпратени заедно с други роми от махлата – около 3 000 души – на гарата в родния ми град Провадия, недалеч от Варна. 

Тогава баща ми е бил бебе – той е единадесетото дете на баба ми и дядо ми, и е бил роден през октомври 1943 г. На гарата стояли в строй войници с автомати и кучета, имало танкове, а товарните влакове с вагони, предназначени за превоз на животни, ги чакали. На ромите било казано, че ще бъдат изпратени в друга държава. Войниците започнали да ги набутват насила във влаковете, когато внезапно идва заповед да се спре операцията и ромите да бъдат изпратени обратно по домовете им. Ромите не били депортирани. Няколко дни по-късно им е наредено да отидат в края на града, където за тях е изкопан масов гроб. 

Семействата са подредени пред тази огромна яма и знаят, че ще бъдат застреляни и убити, защото войниците са там с готови оръжия от другата страна на ямата, готови да ги застрелят. Тогава командирът издал нова заповед, че ромите не трябва да бъдат убивани и че трябва да бъдат изпратени у дома. След няколко месеца ромите били интернирани в селата около Провадия, където били подложени на тежък принудителен физически труд. Там с тях се отнасяли като със затворници, като получавали малко количество храна за всеки член от семейството. Един от чичовците ми умира от коремен тиф в това село на 18-годишна възраст. 

Баба ми и дядо ми не са имали право да напускат селото и са били под военна охрана. Дядо ми и чичовците ми, които тогава са били момчета в тийнейджърска възраст, е трябвало да работят като принудителни работници в каменна кариера.   

Руската армия освобождава България в началото на септември 1944 г., а ромите са освободени и изпратени обратно по домовете си. Те никога не са получили компенсиция за това, което са претърпели от българските власти. Още по-важно е, че до момента няма изследвания и публикации за ромите и всички онези събития, свързани с тях в периода на Втората световна война. 

Такива събития със сигурност са се случвали и в много други населени места в цяла България по време на войната, а не само в Провадия.

За да не бъда обвинен, че съм изфабрикувал тази история като част от семейната си история, започнах да събирам интервюта с хора, които са чували подобни разкази от своите родители, роднини и баби и дядовци. До момента съм провела интервюта с редица приятели и активисти от ромски произход от различни области в България. Те ми разказаха подобни истории за този период по време на Втората световна война, които са чували от своите родители, баби и дядовци.

Не всичко, което се е случило с ромите, е документирано в Националната библиотека на България и в Българския национален архив. По-голямата част от информацията за ромите през вековете е архивирана в техните “историческа памет” и в техните “устни истории”, а не в писмена документация. Това включва историческите устни “архиви” на ромите. Крайно време е изследователите да се обърнат към тази устна история и да организират нейното по-систематично събиране и съпоставяне, за да се получи по-пълна картина на историята на българските роми по време на Втората световна война.

акад. Христо Кючуков Силезийски университет, Катовице, Полша